Наскоро направих едно малко проучване сред група жени от различни държави. Попитах ги с какви трудности свързват живеенето в Барселона и какво им липсва най-много от дома.
Какво обаче е дом? Не е ли мястото, където прекарваме по-голямата част от времето си? Или е градът, в който сме родени? Там, където са най-близките?
За мен самата, светът е дом. Може би бих могла да го стесня до Европа, защото я познавам най-добре, но искам да разширя тази моя географска зона на комфорт. Относно останалата част от планетата ми е трудно да посоча място, което да определя като свое. Вярвам, че човек трябва да подхранва номада в себе си и да му позволи да се развива, да мечтае, да го води на пътешествия из далечни земи. Как човек би бил в мир със себе си, ако нямаше способността да се раздели с познатото и да претвори щастието си другаде, под различна форма, но със същата искра ентусиазъм.
В този космополитен град, в който е трудно да срещнеш местни жители, чужденците се чувстваме като основни обитатели. За добро или лошо, такъв е градът, в който живеем. Какво обаче липсва на многото момичета, дошли от другаде и намерили своето място в Барселона?
Установих, че на повечето момичета им липсваше храната от къщи. Бях изненадана, защото аз съм любопитен консуматор и срещата с всяка нова и различна кухня е безкрайно удоволствие за мен. И все пак знам от дебелите книги, че именно ароматът на домашно сготвена храна, познат от детството е сигурен механизъм за отключване на носталгични чувства. Ето защо е толкова важно да можете да претворите поне една любима бабина гозба. Тя ще ви върне към детството и ще направи деня ви по-специален. Може да си размените любими рецепти с половинката(или съквартирантите) или пък да сготвите нещо заедно.
Друг негативен елемент в живота, конкретно в Барселона е испанската администрация. Дори за нас българите е трудно да се адаптираме към дългите срокове, безумните опашки, цялото изгубено време в чакане и недоразумения. Администрацията тук успява да те вкара в нервна криза, изсмуквайки последните капки търпение. Понякога си мислиш, че това изтезание никога няма да приключи и си обречен да се гърчиш в жестоки мъки, неопределен срок от време. Особено фрустриращо е, че никога не се знае кога едно нещо ще бъде свършено, защо се бави и има ли някой, който изобщо знае как даден въпрос да бъде решен. Чужденците тук развиват фобия от институциите, много подобна на страха от зъболекар.
Ако искаме да се справим с това безумие, трябва да почерпим опит от местните, които сякаш са имунизирани срещу него. Тук сроковете сякаш са само за германците и за нерваците. Нещата стават, когато станат. Фокусирайте се над мисълта, че рано или късно (по-често късно) въпросът ви ще бъде разгледан. Забравете за очакването, че ще бъде лесно или бързо. Носете със себе си хубава книга и чаша кафе, вземете си номерче и се потопете в мислите си. Приемете чакането на опашка като почивка от работа (дори и да си отработите по-късно изгубеното време). Не можете да контролирате колко време ще чакате, но може да изберете как да го прекарате и с какво настроение. Знам, че е по-лесно да се каже отколкото да се направи, но определно си струва да се опита.
Не на последно място, момичетата посочиха като проблем неразбирането от страна близките, че в същност тук не сме на почивка. За някои повече, за други по-малко, Барселона си остава една прекрасна туристическа дестинация и хората, които ни посещават веднъж в годината трудно разбират, че тук също се борим за кариерно развитие. Когато си на гости животът изглежда като безкраен купон, но в момента в който затворим вратата след всеки скъп гост, ние се хващаме на работа и започваме да отмятаме една по една всички натрупали се задачи.
Можем да се преборим с това неразбиране само чрез дълбоко и смислено общуване с близките ни. Едно повърхностно „Да, да, всичко е добре” не стига на човек да влезе в положението на друг, колкото и добре да се познават. Общуването от дистанция не е лесно, особено когато човек държи проблемите и грижите си скрити от близките. Бъдете откровени и споделяйте. Може би не с всеки по всяко време, но отделете пространство разговорите си за истински важните мисли, чувства, страхове и мечти. Така ще стопите дистанцията между вас, а може дори да си станете по-близки и от преди.
А вас какво ви натоварва най-много?
Какво не сте разказали на никого?
Добави коментар