ЧАСТ VІІ – ПОЛЕТ НАД ПРИСТАНИЩЕТО…

Има два начина да го направиш: със самолет (идвайки от България, преди да кацнем на летището, прелетяхме над пристанището (сн. 1) и с лифт, който започва от Централния градски плаж и стига до хълма Монтжуик (в превод: „Еврейската планина“).

Трябва да си (не)малко луд, за да се качиш на лифта от пристанището… Въжената линия е дълга над километър (или поне така ни се стори!) и се крепи на три опорни точки – двете крайни станции и една междинна кула с панорамна тераса, която беше затворена (през нея се преминава транзит). Може би поради тази причина вагонетките са само две. Всяка побира около 13-15 човека. В натоварените часове за удоволствието да полетиш с лифта се чака до 1 час и повече, което не е лесно в лятната жега (на опашката раздават чадъри), но пък преживяването си струва…

Когато вагонетката се откъсне от кулата-станция и увисне във въздуха, за момент изпитваш чувството, че пропадаш в нищото… Някои пищят (предимно възрастни), други се забавляват (децата), но повечето хора мълчаливо преглъщат адреналина и след първоначалния „ шок“ се наслаждават на гледката, изваждат камерите и снимат…

Всеки космополитен град си има по едно „високо място“, откъдето непременно трябва да го видиш, за да го почувстваш истински… Барселона си има три такива места – хълма Montjuic, парка Guell и увеселителния парк Tibidabo. До последния така и не стигнахме, макар че, според легендата, истинското „високо място“ е тъкмо там… /в Библията пише, че дяловът завежда Христос „на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: „всичко това ще Ти дам (tibi dabo), ако ми се поклониш…“/.

[huge_it_gallery id=“11″]

От страната на хълма Монтжуик край станцията на лифта има много приятен ресторант с тераса върху скалите, където можете да пиете по едно кафе или сокче (консумацията на храна не е задължителна), а в близост се намира хотел с много приятна градина – с пясъчни алеи, пейки и рози, от която също се открива гледка към града „като на длан“… Дотам може да се стигне и пеша – по една потънала в зеленина алея, наречена „Зеленият път“ (няма нищо общо с романа на Стивън Кинг!).

Монтжуик е много по-известен с Двореца, който днес е Национален музей на каталонското изкуство, със скулптурите на Хуан Миро и с „Испанското село“, но за тях ще разкажа по-нататък…